The BURNOUT

В момента, в който вече не исках да отворя лаптопа… вече знаех, че е твърде късно.

Имам love/hate relationship с бърнаута. Познаваме се, вече сме си играли веднъж и все си мислех, че дойде ли пак ще успея моментално да го разпозная.

Е, long story short, изобщо не беше така.

Бърнаут

Сигурна съм ,че това ще е тема, до която ще се връщам от време на време, защото вторият ми бърнаут беше катарзиса, който преобърна живота ми… но като за първи пост, нека започнем с keypoints.

The dream job … to hell.

Както в повечето случаи, и при мен всичко започна с мечтаната работа. Тази, за която се борих толкова време. С хората, на които истински се кефех. 6-те години, в които се опитвах да се доказвам и винаги да бъда „най-яката, най-можещата“. Да, определено живеех за да работя. Работейки 12 години в киното, прекарвайки последните 6 години с група хора, 12-18 часа на ден, в командировки по 2-6 месеца и у нас… колегите ми отдавна бяха станали второ семейство, доста често, изблъсквайки дори първото ми от картинката.

Това беше първото нещо, което трябваше да ми светне лампичката. Едно е да обичаш работата си, друго да я обичаш повече от всичко.

The hell..

Прекарах миналата година в пълно нещастие и отчаяние до къде съм се докарала. В последния ми проект плачех всеки ден, отивайки на работа. Не можех да понасям хората с които работех. Не конкретно колегите и crew-то ми, но всички останали – счетоводство, офис, хора по терен. Измъчваха ме зверски главоболия стигащи до измерения, в които не мога да стана, искам да да виждам светлина, повръщах само при мисълта за работа. Нужно ли е да казвам как в следващия момент скачах в колата и отново тръгвах към киноцентъра? Всичко там постепенно започваше да ме изкарва из равновесие и ескалира докато не ме вкара в депресия, която продължи почти месец. Не можех повече да говоря нормално с шефа си. Гледах да не общувам с родителите си. Изолирах се от всички. Разделих се с приятеля си от 4 години. Спомням си как веднъж изпаднах в истеричен плач, защото не ми се занимаваше да слагам коледни лампички по едни храсти като украса за един рожден ден. Беше точно преди година… И така от август до ноември 2022-ра, когато тотално изгубих посока.

Да, това е burnout-нал човек който до преди час се е тръшкал да не слага коледни лампички за украса на този рожден ден. Не всичко е такова, каквото изглежда.

The point of breaking. Момента, в който всичко се счупи.

Датата беше 29-ти ноември. Прекрасен ден. Бях на снимки в един увеселителен парк в Кайро. Мислех си, че всичко някак се е нормализирало. Комуникацията с всички не ме товареше. Работата ми също. Плачех значително по-малко. Изпитвах адско удоволствие, че все още удържам положението with the ex, който бидейки близо до мен от няколко дни (наложи се просто да работим заедно) се върти като пеперудка около мен, носи ми кафе, винаги е там, когато ми трябва, играе ролята на банкомат и обменно бюро в едно (тук трябва да кажа, че това е човек, който сам не си е купувал кафе поне от месеци)… Снимачния ден приключи, приятел дойде да ме вземе от терен и ме изведе на вечеря. Общо взето носех се по повърхността и си казвах: ОК, май се измъкна, май мина и това.

The realization.

До момента, в който се върнах в хотела. Разярен шефа ми ме чакаше в лобито и ме посрещна с : „Аз никога не съм вярвал, че ти може да си такава нелоялна тъпа путка“.

Нелоялна – тъпа – путка.

Към днешна дата се връщам към този епизод с най-голямата възможна благодарност, защото ако не беше той… аз никога нямаше да се събудя. Но да се върнем на момента. Нелоялна-тъпа-путка. Ако е истина, че хората са огледало на това, което сме ние. Явно това е било нещото, от което най-много ме е било страх да чуя. Все пак 6 години се борех и работех денонощно да доказвам, че съм яко badass babe. Нямах нито един работен ден с друг, за да бъда физическото изражение на думата… лояност.

За да стигна до това? Нелоялна тъпа путка? Заеби тъпата путка, но нелоялна???

В този момент всичко се счупи. Ей така, като по детските филмчета почнах да пропадам в пропаст и да не чувам нищо от нещата, които се говорят пред мен. Отговарях постоянно разказвайки ситуацията от деня довела до „нелоялна-тъпа-путка“ и исках само да се приключи веднъж завинаги. След като това стана, единственото което направих е да се кача на 23-ти етаж, да отворя вратата на стаята си, да се обадя на банкомато-change-носача на кафе-бивш и да му се нарева (не да поплача, истински да се нарева) и разкажа, защото него чувствах най-близък в това никак не близко ми място. Чувствах се в безтегловност. Не разбирах как позволих да се стигне до тук. Каква ти лоялност, каква работа и какво отношение, водещо до такова Неуважение. Шефа ми се извини многократно след това but so what… главата ми избухна като филмиран успешен първи опит на Опенхаймер за атомна бомба.

И в този момент тишина след експлозията, и преди звуковата вълна да е стигнала и ударила…за мен всичко приключи с този dream job, който мечтаех, живеех и обичах до болка. С хората, които обичах колкото семейството си. И с бърнаута.

Нямах никаква представа какво предстои. Единственото предложение, което имах занапред беше работа в стартъп с малка заплата, но голяма идея. И реших, че за първи път ще избера себе си. Във всеки един друг момент и при други обстоятелства щях да си събера куфарите и да се махна. Освен това, в Кайро имам достатъчно хора при които мога да остана. Но този път си казах: „Ангела, имаш още два дни работа. Още 500 евро, които имаш да вземеш и един вече отказан проект с тези хора. Събираш се, слагаш си най-кинаджийската усмивка, изпращаш хората да си вървят след два дни и започваш от нула“

И тук дойде тежката, но нужна част на възстановяването. Продължава в част 2 - The healing. Кликни тук за да продулжиш четенето.