Burnout - the healing

Малко предистория от част 1 :

И в този момент тишина след експлозията, и преди звуковата вълна да е стигнала и ударила…за мен всичко приключи с този dream job, който мечтаех, живеех и обичах до болка. С хората, които обичах колкото семейството си.

И с бърнаута.

Нямах никаква представа какво предстои. Единственото предложение, което имах занапред беше работа в стартъп с малка заплата, но голяма идея. И реших, че за първи път ще избера себе си. Във всеки един друг момент и при други обстоятелства щях да си събера куфарите и да се махна. Освен това, в Кайро имам достатъчно хора при които мога да остана. Но този път си казах: „Ангела, имаш още два дни работа. 500 евро, които имаш да вземеш и един вече отказан проект с тези хора. Събираш се, слагаш си най-кинаджийската усмивка, изпращаш хората да си вървят след два дни и започваш от нула“

И тук дойде тежката, но нужна част на възстановяването.

The healing.

Момента, в които трябва да се погледнеш в огледало, когато години наред си потъпквал себе си заради всички други хора, но не и заради теб самия е интересен. Гледаш се, съшия човек, а всъщност всичко е толкова различно. За мен той дойде, когато трябваше да се върна в София след три дни „почивка“ след като изпратих поживо-поздраво всички към България. Събрах куфарите, погледах се в огледалото, сложих си парфюм, целунах любимия човек и се качих в колата. Не исках никой да ме изпраща до летище. От тук нататък бях сама. Нямах сила и никакво желание да се връщам към сигурното и познатото.

Качих се на самолета и мисля, че прекарах около два-три месеца в летеж.

Колегите ми започнаха нов проект, с нов човек, единственото, което чувствах тези месеци е огорчение. Всичко, което виждах е само потвърждения на мисленето ми: ето, абсолютно пропиляно време. Лицемерни хора. Емоциите бяха сиви, парите ми стигаха за да си платя лизинга на колата и кредитната ми карта. Никога няма да забравя как веднъж не успях да платя 40лв. сметка в Лидъл, защото сумата, с която мислех, че разполагам се е пренасочила по кредитна карта (благодаря Булбанк)… 40лв сметка!!! Не 4000…

Проклинах се за решението си, но знаех че няма връщане назад.

И в този момент, от никъде, в сметката ми влезе забравена сума от една реклама. Не я бях взела, защото продуцентката й самосиндикално беше отрязала 200лв. от хонорара ми, за което бях казала на счетоводителката не само да задържи 200-те, а да й пусне цялата сума обратно.

Little did I know, че тези пари ще обърнат цялото черно и сиво към розово.

По-късно същата вечер, родителите ми ми предложиха да помогнат със забавените плащания. До този момент повече от 8 години се стремях по никакъв начин да не тежа на тях и аз да помагам на тях, а не обратното. Същата вечер отново плаках, но не от ужас, а от радост. Някак започнах да вярвам в доброто, в семейството и в мен. Започнах да вярвам, че заслужавам повече и че съм сигурна, че Вселената има голям план за мен и той ще е нищо по-малко от прекрасен.

Стъпките ми за намиране на себе си след това бяха:

• Създаване на рутина – ставам, чета една глава от книга и пия кафе, правя слънчеви поколонения.

• Слушане на подкасти за личностно развитие, empowernment и letting go докато се оправям за работа.

• Намиране на това, което ме кара да се чувствам щастлива. Върнах се към писането. Взех си един тефтер и започнах почти религиозно всякак сутрин да се събуждам и пиша за какво съм благодарна, какъв е моят affirmation за деня и каква таро карта съм изтеглила. Щом при Опра работи, трябва да сработи и за мен.

• Отново се гмурнах в работа, защото аз истински обичам да работя, но този път без да се самозабравям и себеотразявам в нея. Харесвам това, което правя. Харесвам колегите си. Благодарна съм за средата си в момента, за възможностите в нея и това, че за първи път в живота ми прекият ми началник е лидер, а не шеф. Но тръгна ли си от офиса или затворя ли компютъра, работния ми ден приключва.

• Върнах се към себе си.

• Започнах да благодаря на Вселената за всички уроци и най-накрая да ги гледам в очите без страх, а с мотивация.

• Медитирам от време на време.

• Спортувам от време на време.

• Готвя от време на време.

• Пътувам във всеки възможен момент.

• Забавих темпото. Генерално. Работа от 4:00 до 21:00ч. вече определено не ме кефи като идея.

• Не се доказвам на никой друг, освен на себе си.

• Търся вдъхновение във хората и моментите.

И ето ме днес тук. Разказвам на непознати за бърнаута, в платформата която създадох защото знам, че не съм сама преминавайки през всичко това. И ако този текст успее да помогне на поне една жена да разбере, че ако спреш и се пуснеш по течението в критичен момент, винаги ще изплуваш и всичко над повърхността ще е по-хубаво… значи съм си свършила работата. И всичко е имало смисъл.

Добре дошла в клуба, badass babe.

Не забравяй, никога не си сама и можеш!

Xoxo,

Angie