Selftalk или как говорим на себе си?

Живот на мечтите! Това е 2024-та. Или поне така искаме да бъде.

Тази година я „наричаме“ за годината на искрения, дълбок и осъзнат selflove. Но не само на думи или цитати в Instagram, а на годината с осъзнати действия в тази посока.

От известно време (къде заради алгоритмите, къде от любопитство) се борим с две неща: навика и мозъка. Навика да се самосаботираме и мозъка, играещ по своите си писти в комфортната му, уютна среда на познатото.

visual credit: Pinterest / Joanna Kapłoniak

Следим много mind guru-та и всевъзможни coach-ове по темата и днес… Drumroll…

Синтезираме есенцията на навика, златната среда, нищо-правенето и това как мозъка ни работи за тях.

Let’s go.

Случвало ли ви се е да не можете да се отърсите от мисълта за бившия?

Или от тази: „Не съм достатъчно добра майка“ ;

Или от въртенето на една и съща работна случка с шефа/колежката/онзи адски нагъл клиент?

Усещате всичко някак сиво, спряло и депресивно и няма измъкване от тази среда? Знаете ли какво е паник атака?

Мда, been there, passed and did all that.  

Точка 1: Мозък 1-0-1. И как да работи за, а не срещу нас.

Нашият мозък не разбира езика, на който говорим. Не различава добро от зло. Той разбира вниманието и времето, което отделяме на определена ситуация. Нещо като алгоритъма на Instagram е: колкото повече време отделяме да гледаме клипчета с котки и бебета кучета, толкова повече котки и кучета ни показва.

По същия начин, по който платформата не разбира същността на съдържанието, а времето отделено за него и приоритизира това, което гледаме повече… мозъка бъдейки хранен с определена ситуация достатъчно дълго решава, че тя ние супер интересна и щом толкова много мислим за нея, то тя със сигурност е добра за нас. Интересно, а? Именно това е причината във всеки момент, в който успеем да се разсеем от overthink-a на конкретна лична драма, той… нашият приятел мозък, да си казва: „Ама чакай, ти много се кефеше на онзи мъж, той беше твоят човек!“ или „ама чакай сега, ту хубаво гледаш залеза над София, помниш ли как този идиот шефа ти ти каза тъпа путка“ и истински приятелски, пак той, нашия приятел мозък ни връща обратно там, в самосъжалението и статуса „никой не ме разбира, никон не ме иска“ където за него сме safe. От своя страна, защото ни е познато и удобно, ние спираме да сме в настоящия момент с божествен залез над София и доброволно се връщаме в shit-а, който сами сме предопределили за себе си.

Има ли лесно решение и измъкване? Да, има.

Отнема обаче също толкова време и повтаряне на една фраза, колкото ни е било нужно да се самоубедим в това, което искаме да изкореним. Първо, естествено, трябва да осъзнаем какво се случва. Да се хванем, че тръгваме по навика и модела на самосъжаление. И точно тогава в него, когато в който мозъка ни ни върне в психозата, случката, депресията, мисълта, че не сме достатъчно или просто за пореден път „това няма да стане“… да си кажем бързо и категорично: „Това не е нещо, което ми е интересно и не ме интересува“ и рязко да сменим фокуса. И вЕрвайте ни, ще отнеме прилично количество време и ще се повтори доволно количество пъти… но работи безотказно.

„Ама помниш ли как те заведе в Париж?“ Да помня, не ми е интересно да мисля за това. Пускам песен в Spotify.

“Aма аз не мога да разбера как никой от колегите ти не ти звънна поне 6 месеца?“ Да, и какво от това, имам си нова, по-яка среда, в която се чувствам добре. Я! Нов подкаст на Джей Шети, да видим…

„Ама какво ще му кажеш на бившия шеф като за пореден път ти звънне за работа“ Нямам идея, не искам и да имам. Отивам да разходя кучето, това ми е по-интересно.

И така до безкрай.

Златната среда на нищоправенето и комфорта на главата ни са нещо, което може да загуби довооооолно количество време от живота ни в самосъжаление и депресия. И от това никой не печели: нито бившия, което определено не мисли за теб колкото ти за него; нито колегите ти; нито шефа.

Времето си е наше, живота също и е по-добре да го живеем в розово, а не сиво. Имам как!

Втора точка лошият SELFtalk. И как да го спрем.

Колко пъти за последната седмица си казахте:

„Не си достатъчно добра в това, никой няма да хареса това, което правиш.“ Или:

„Не си достатъчно добра майка, съпруга, сестра!“ Или:

„Нещо май пак не ти се получава, а?“ Или:

„Видя ли какво правят другите и как дори сега, преди да си започнала си по-назад от тях“

Ако се асоциираш с някое от горните, то този пост продължава да бъде за теб.

Истината номер едно е, че не постигаме целите си НЕ защото не сме достатъчно съсредоточени или добри в това, което правим. Точно обратното, не постигаме целите си заради начина, по който говорим сами на себе си. Втора истина е, че за да се стигне до момента, в който говорим зле сами на себе си, някога в някакъв момент, често дори неосъзнато, вътрешният ни критик се е себеизразил по начин, който така е ангажирал мозъка и съзнанието ни, отделили сме толкова време и внимание да се чувстваме зле, засрамени, недостатъчни и ненужни, че дълбоко в себе си мозъка е приел, че това е много яко, готино и добро за нас. Този вътрешен, постоянен критик е взел под внимание реакцията на скъп наш човек или авторитет и понеже това се случва в ранните ни, неосъзнати години… този момент до такава степен е слегнал в ДНК-то ни, че във всеки удобен момент, в който мозъка може да ни ангажира с него, той го прави. Говорихме си по-горе за него, за цикъла в който и защо ни вкарва и, че не винаги ни е от най-добрите ни приятелчета.

Продължава в част 2: Как да спрем лошия selftalk в няколко прости стъпки.