200... а не 100%

Hi there Anonymous.

Твоята седмична доза girltalk по темите, които обсъждаме само в моментите сами пред себе си. Днес our dear Anonymous споделя края на една любов. За осъзнаването, че можеш да промениш само себе си и уроците на човека, с когото споделяш живота си... не са твоите собствени. И понякога да си тръгнеш от някого е не само единствено решение, но и единствено спасение за самата теб.

visual: reimagined by @itsPeteski text via Jackson Lamborig via Harvey Comics "Teen-Age Dope Slaves"

От първо лице:

Преди точно две години поставях спектакъл.

Той толкова добре описваше взаимоотношенията ми с мъжа до мен.

Спектакълът разказваше част от историята ми, част от живота и опита ми.

Как миналото, хората и техните пътища, чиито сме пресекли някога, оставят отпечатък. Тази следа се отбелязва върху нашата личност завинаги, не можеш да се избавиш от миналото. То те хваща, става част от теб, покрива те като „втора кожа”. Оставаш заловен в тази мрежа, която те унищожава, страховете ти, грешките ти, те поглъщат, личността ти постепенно се заличава...

Това стана и с мен. Толкова много сили хвърлих върху нашата “връзка” и забравих за себе си. Забравих какво е да се чувствам добре.

Опитах с теб по всевъзможни начини. Говорих, плаках, виках, молих се, извинявах се, правих компромиси. Мълчах. Живях на принцип - ще мълча - послушай ме и ще ме чуеш, но уви. Стигнах до следния извод - думите. Думите ми харесват, страх ме е, че ще скрия нещо важно в тях и после няма да го намеря. Е, изгубих себе си в тях.

В това да ти докажа нещо. Да докажа себе си, да опитам да докажа на себе си, че има някой, когото го е грижа за мен. Но търсейки този някой, изгубих себе си отново и отново.

От това безсилие се родиха всички тези мои реакции. Всичкото това нежелание да те изслушам идваше от това, че мен нямаше кой да ме чуе. Говорихме на различни езици. И всички пъти, в които реших, че ще намеря превод и ще те разбера, ти позволи да вярваш, че можеш да правиш каквото си поискаш с мен.

Възползва се от всичките ми рани и ги обърна срещу мен вместо да ги лекуваш. Всеки наш скандал ставаше от съвсем дребни ежедневни проблеми и се превръщаше в най-големия ми кошмар.

Защото ти никога не ми позволи да бъда слабата, никога не ми позволи да се чувствам добре. Не ми позволи да бъда жената. Ти искаше да се състезаваш, да се доказваш в правотата си.

Исках. Много исках да се чувствам “у дома” с теб навсякъде. Но не ми го позволи. Всеки път си тръгвах от теб, не защото ме е “страх”. Страхове нямам - те са нисшо чувство, а имам висока оценка за себе си. Тръгвах защото не исках да виждам как се превръщам в чудовище опитвайки се да получа любов и разбирателство. Тръгвах, защото в теб виждах празнота.

Най-страшното е, че аз водя монолог. Всеки път е “да поговорим” от твоя страна, но когато дойда да говорим, твоето отношение, твоята назидателност, твоето самочувствие, че си повече от всеки друг и твоето бездушие блокираха всички наши разговори. Най-кошмарното нещо за мен е да чакам някой да ме разбере и да водя несподелен монолог.

Избра си хубава, умна, амбициозна жена, за да ти вдига репутацията. Но когато вътрешно сам не достигаш до тези “идеали” няма как да се получат нещата.

Всеки път ти се струваше безкрайно странно, защо не искам да си споделям нещата, дрехи и т.н. Това са вещи, които носят лична енергия. Ти се научи, че можеш да носиш и ползваш всичко мое и забрави да се бориш за себе си. Капка по капка това се превърна в ежедневие. В някакъв момент от носене не блузка, се стигна до пълно изхранване. Не ме е страх от това, но не съм израснала, за да бъда жена, която отглежда домашен Любимец.

И пак да се повторя. Моя грешка е че се опитах да те превърна в човек по “мои страндарти”.

Толкова пъти ми повтори, че не те обичам, че не те уважавам, че аз самата повярвах. А кога ти показа любовта си? Нито една от молбите ми не бе чута, нито един компромис не бе направен.

А аз се чувствах самотна. По-самотна отколкото, когато теб те няма. Без опора, без закрила, без дом. Без разбирателство, без приятел.

Знам, че за пореден път няма да ме разбереш.

А връзката е споделяне - не един да дава, друг да получава. Нямам сили да давам аз повече. Искам някой да се погрижи за мен и това не си ти. Не мога да позволя да взимаш повече от мен. Не мога да ти позволя да изтриеш напълно това, което съм.

Аз се промених. Прав си. Научих се да поставям себе си на първо място.

Никога и няма да ме разбереш, защото това което аз съм изживяла - започвайки от всички мои социални проблеми, през контузиите, през анорексията, болимията, работата, смъртта на баща ми, липсата на сестра ми, това всичко е моя път. Моя живот.

Той се пресече с твоя, нанесе поредната рана, която ще зараства бавно, докато ти ще продължаваш напред с гордо вдигната глава, помитайки поредната жертва.

Колко ми влияеше ти. Как се виждах в най-лошата си страна. Как започнах да се променям и то не към хубаво. Цялата си свободна енергия давах за теб и ти да си добре. Ние не гледахме в една посока, а по-скоро аз те бутах да гледаш в моята и да искаш развитие. Което е моя огромна грешка.

От #badass POV:

Sounds familiar?

Оставяме себе си във всяка частица от нещата, които правим. И силата да загърбиш всичко общо с някого, когото си обичал е равна на тази да загърбиш себе си. Не всички притежават тази силя. Тя не е за слабите. Много хора с години и цели животи поставят себе си на второ място след семейството, дълга, обидата, нарцисттичността, деструктивността с едно единствено извинение - любов. Едното нещо, което не разбират е, че споделената любов започва с любовта към себе си. Щастието се крие във взаимността. А "нас" съществува само тогава, когато баланса е цялото ни е не 100, а 200% - 100% аз и 100% ти. Всичко друго е лиемерен halfass битовизъм и неоправдани лични очаквания.

До следващия път. Ще си говорим за нарцисистите.

Your friends, the badass babes.